Елинор Остром описа осем правила, по които хората пазят общото си. После 91 изследвания ги провериха

На 12 октомври 2009 г. Кралската шведска академия на науките присъди наградата за икономически науки в памет на Алфред Нобел на Елинор Остром „за нейния анализ на икономическото управление, и по-специално на общите блага“. Тя е първата жена, получила отличието.

Академията описа приноса ѝ пестеливо и точно: Остром „оспори общоприетото схващане, че общата собственост се управлява зле и трябва или да се регулира от централни власти, или да се приватизира“. Тя изследва рибни запаси, пасища, гори, езера и подземни водни басейни, стопанисвани от самите ползватели, и заключава, че резултатите са „по-често, отколкото не, по-добри от предвиденото от стандартните теории“.

Двадесет години преди наградата, в книгата си от 1990 г., тя извежда осем правила. Те отличават общностите, които се справят, от тези, които не се справят. Това е практическата част от идеята и тя се оказва проверима. През 2010 г. Майкъл Кокс, Гуен Арнолд и Серхио Виямайор-Томас преглеждат 91 изследвания, които са проверявали тези правила, и намират, че правилата са добре подкрепени.

Остром не доказа, че общото никога не се изчерпва. Тя описа при какви условия не се изчерпва, и това е далеч по-полезно твърдение.

Задачата, обяснена

Понятието се нарича ресурс с общ достъп: нещо, от което е трудно да изключиш някого, но всяко взето от него намалява останалото за другите. Рибата в залива. Водата в един водоносен пласт. Пашата на едно пасище.

В България има точен и всекидневен пример: етажната собственост. Покривът, входът и асансьорът са на всички и на никого. Никой не може да бъде изключен от стълбището, но всяка неплатена вноска и всяка отложена ремонтна сметка тежат на останалите. Логиката на учебника казва, че такъв вход неизбежно се занемарява, освен ако някой не поеме управлението отвън или входът не стане нечия частна собственост. Всеки, който живее в добре поддържан блок, знае, че учебникът греши поне понякога. Въпросът на Остром е точно този: кога греши и защо.

Отговорът ѝ е, че работещите общности не разчитат на добра воля. Те изграждат правила. Осемте принципа са обобщението на тези правила, извлечено от реални случаи, а не измислено на бюро.

Осемте правила

• Ясни граници: знае се кой е ползвател и докъде се простира ресурсът.
• Съответствие между правилата за ползване и за поддръжка и местните условия: който повече взима, повече и внася, съобразно как ресурсът работи тук, а не по общ шаблон.
• Колективен избор: тези, които са засегнати от правилата, участват в промяната им.
• Наблюдение: някой следи и състоянието на ресурса, и поведението на ползвателите.
• Степенувани санкции: първото нарушение не се наказва като петото.
• Механизми за решаване на спорове: евтини и достъпни, а не съд за всяка дреболия.
• Минимално признаване на правото на организиране: външната власт не отменя правилата, които общността си е направила.
• Вложени структури: при по-голям ресурс управлението е на няколко нива, всяко от които върши своята част.

Прочетени наведнъж, правилата изглеждат почти очевидни. Това е измамно. Всяко от тях е точката, в която реални общности се провалят: неясно кой е вътре, правила, наложени отгоре без връзка с местното, наказания, които са или нищо, или всичко, и власт, която отменя договореното, щом ѝ пречи.

Какво показа проверката

Прегледът на Кокс и колегите му в списание Ecology and Society от 2010 г. кодира всяко от 91-те изследвания по това доколко подкрепя принципите. Средната оценка е 3,73 при скала, чиято четворка означава „умерено подкрепящо“. Тоест подкрепата е широка, но не безусловна.

По-интересна е втората находка. Изследванията, които критикуват принципите, се оказват предимно теоретични. Абстрактните работи имат медианна оценка 2,0, тоест умерено неподкрепящи, а разликата между тях и трите вида емпирични изследвания, взети заедно, е статистически значима. Извадят ли се абстрактните работи, разликите между останалите категории изчезват. С други думи: колкото повече едно изследване е гледало реални общности, толкова повече е потвърждавало правилата, а колкото повече е разсъждавало върху тях, толкова повече е възразявало.

Авторите предлагат и поправка. Принципи 1, 2 и 4 според тях смесват по две различни неща и трябва да се разделят. Границите около общността и границите около ресурса са отделни въпроси. Наблюдението върху хората и наблюдението върху ресурса също. Принципи 3, 5, 6, 7 и 8 остават както са.

Какво не знаем

Самите автори са изрични за границите. Най-сериозното емпирично възражение, което намират, е че принципите са непълни. Големината на групата, различията вътре в нея и типът на държавното управление наоколо очевидно имат значение в много случаи, а не са сред осемте правила. Едно от цитираните изследвания, върху рибарски системи в Индонезия, формулира това остро: принципите описват характеристики на общността, докато истинското лепило са доверието, легитимността и прозрачността.

Оттук и препоръката им правилата да се четат вероятностно, а не детерминистично. Те не са рецепта, чието изпълнение гарантира резултат. Те са условията, при които добър резултат става по-вероятен.

И една граница, която е важно да не се прескача. Кокс и колегите му пишат, че остават несигурни дали принципите важат за системи от различен мащаб. Деветдесет и едното изследвания са за общности: рибарски селища, гори, пасища, напоителни системи. Изкушението да се прехвърли изводът върху атмосферата или океаните е разбираемо, но тези сто страници не го подкрепят. За това ще трябват други доказателства.