Богатите държави намаляват емисиите, но при това темпо са нужни над 220 години

Спорът за зеления растеж изглежда идеологически, но има напълно измерима сърцевина: може ли една икономика да расте, докато емисиите ѝ падат достатъчно бързо, за да се спазят климатичните цели. „Да“ е позицията на зеления растеж. „Не, затова богатите държави трябва планирано да свият излишното производство“ е позицията на дерастежа.

И двете страни гледат едни и същи данни. Разминаването е в това какво се брои за достатъчно.

Въпросът отдавна не е дали икономика може да расте с падащи емисии. Това вече се е случило. Въпросът е с какво темпо и стига ли то.

Разделянето, обяснено

Ключовото понятие е разделяне, на английски decoupling: дали икономиката и емисиите вървят заедно, или се разделят.

Има две степени. При относително разделяне емисиите на единица произведена стойност падат, но общите емисии продължават да растат, защото икономиката расте по-бързо от спада. При абсолютно разделяне общите емисии падат, докато икономиката расте.

Полезно е да се мисли за кола, която пътува към ръб. Относителното разделяне значи да отпуснеш газта. Абсолютното значи да натиснеш спирачката. Въпросът, който всъщност разделя двата лагера, е трети: достатъчно силно ли натискаш, за да спреш преди ръба. В литературата това се нарича необходимо или достатъчно разделяне и се мери спрямо въглеродния бюджет за 1,5 градуса.

Има и подробност, която мнозина пропускат. Емисиите се броят по два начина. Териториалните са произведените на дадена територия. Потребителските броят и емисиите, вградени във вносните стоки. Ако една държава затвори заводите си и внася същите стоки отдалеч, териториалните ѝ емисии падат, а потребителските остават. Първото число ласкае, второто е честното.

Какво показват данните

Абсолютно разделяне се е случило и това не е спорно. Хана Ричи от Our World in Data показва в анализ от 1 декември 2021 г., че редица държави, сред които Великобритания, Франция, Германия, Швеция и САЩ, са увеличили икономиката си на глава от населението, докато потребителските им емисии са падали. Тоест не става дума просто за изнесени заводи, а числата са смятани по по-строгия начин.

Дотук зеленият растеж има основание. Спорът започва на следващия въпрос.

Йефим Фогел и Джейсън Хикел изследват точно него в статия в The Lancet Planetary Health от септември 2023 г. Взимат 11 богати държави, които вече са постигнали абсолютно разделяне, и питат колко бързо го правят. При постигнатите темпове на тези държави им трябват средно над 220 години, за да намалят емисиите си с 95%, и по пътя биха изразходвали 27 пъти повече от справедливия си дял от останалия бюджет за 1,5 градуса.

Числото 220 години не е прогноза за бъдещето. То е аритметика на настоящето: колко би отнело, ако темпото остане същото. Авторите не твърдят, че разделянето е невъзможно. Твърдят, че постигнатото досега не може да се нарече зелено.

Систематичен преглед на литературата от Хелмут Хаберл и колеги в Environmental Research Letters от 2020 г. стига до съвместимо заключение по съвсем различен път. Изводът им: наблюдаваните темпове на разделяне не могат да осигурят големите и бързи спадове, които са нужни, затова разделянето трябва да се допълни от политики за достатъчност и от твърдо наложени абсолютни цели. Този преглед не е писан от привърженици на дерастежа. Това го прави полезен свидетел.

Какво твърди всяка страна, с нейните думи

Дерастежът обикновено се разбира като призив да живеем по-зле. Авторите му го определят другояче. Фогел и Хикел призовават за политика след растежа, центрирана около достатъчност, справедливост и благосъстояние: планирано свиване на производството, което е излишно, при запазени или подобрени здравеопазване, жилища и услуги. Спорно е дали това е осъществимо. Не е спорно, че не е същото като обедняване.

Зеленият растеж в силната си форма също не твърди, че всичко върви добре. Ричи изрично посочва, че отвореният въпрос е дали можем да декарбонизираме достатъчно бързо и в достатъчно държави. Линус Бломквист от института Breakthrough защитава позицията от друг ъгъл в текст от 8 май 2018 г.: технологичната промяна остава най-добрият наличен шанс, а нарочното забавяне на растежа в развиващите се държави е проблематично и политически, и етично.

Какво е оспорено

Този спор не е решен и е честно да се посочи къде точно.

Първо, темпото не е константа. 220 години е екстраполация на минали темпове. Ако темпото се ускори, числото се срутва. Дали ще се ускори, е емпиричен въпрос за бъдещето, а бъдещето още не е дало данни.

Второ, справедливият дял е морална сметка, не физическа. Колко от останалия въглероден бюджет се полага на дадена държава зависи от това дали броим на глава от населението, дали броим историческите емисии и от коя година нататък. Числото 27 пъти зависи от този избор и различен избор дава друго число.

Трето, Бломквист повдига методологично възражение, което остава живо: да се сумира потреблението на суровини в едно число заличава разлики от няколко порядъка в тежестта на отделните материали. Уговорката тук е датата. Текстът му е от 2018 г. и отговаря на по-ранни аргументи на Хикел за суровините, а не на статията от 2023 г. за въглеродния диоксид. Той не е опровержение на числото 220 години и не бива да се чете така.

Оттук и разумният начин да се чете спорът. Не като избор между два лагера, а като въпрос, чийто отговор все още се произвежда: колко бързо може да се движи разделянето, ако наистина се опитаме. Дотогава и двете страни имат по едно вярно изречение.