От 2,2 милиарда християни до 250 хиляди зороастрийци: какво учат двадесет религии и къде свършва приликата помежду им

На 7 септември 2021 г. българските преброители зададоха въпрос, на който никой не беше длъжен да отговори: каква е вашата религия. 472 606 души не пожелаха да отговорят. 305 102 отговориха, че нямат религия. А 4 091 780 записаха източно православие.

Трите числа идват от един и същ формуляр и означават три различни неща. За 2020 г. Pew Research Center оценява, че 75,8 на сто от хората на планетата се числят към някаква религия, тоест около трима от всеки четирима. Малцина от нас обаче биха обяснили точно какво учи която и да е от големите традиции, включително онази, в която са кръстени.

Ще мина през двадесет традиции, една по една и по един и същ ред, като за всяка отговарям на едни и същи девет въпроса: къде стои спрямо останалите, колко души я следват, кой я е основал или защо основател няма, какво учи в едно изречение, коя е основната ѝ книга, какво се прави на практика, какво следва след смъртта, на какви клонове се дели и какво остава от нея. Петте най-големи получават най-много място. Най-новите и най-малките получават кратки, но пълни описания. Накрая идват хората без религия и България. Кое от всичко това е вярно, няма да казвам.

Едно сравнение ще ме води докрай. Отвън традициите се описват като езици. Всяка има граматика, тоест какво учи, и диалекти, тоест клонове. Всяка има и определен брой говорещи, а покрай тях и хора, които са чули две думи и вече смятат, че знаят езика. Сравнението държи, докато описваме отвън, и спира да важи при самите вярващи, защото един език не твърди нищо за света.

Данните по-долу мерят принадлежност, тоест с коя традиция човек се определя, когато го попитат. Не мерят колко силно вярва, нито колко често ходи на служба. Един и същ човек може да се запише като православен и да не е стъпвал в църква от години.

Преди процентите е добре да се усети и мащабът. Един процент от световното население са около 78 милиона души, тоест дванадесет пъти България. Затова традиция с дял под един процент пак може да е по-голяма от няколко европейски държави, взети заедно. Ще използвам населението на България, 6 519 789 души по преброяването от 2021 г., като мярка за по-малките числа нататък.

Числата мерят с какво се определя човек, не в какво вярва. Това са два различни въпроса и преброяването задава само единия.

И едно уточнение за източниците. Най-подробната разбивка по традиции, която Pew Research Center е публикувал, е за 2010 г. Докладът от 9 юни 2025 г. проследява промените до 2020 г., но не повтаря пълната таблица. Затова числата за петте най-големи по-долу са за 2010 г., а за по-малките традиции използвам най-добрите налични оценки с годината им, включително там, където източниците не се съгласяват помежду си.

Най-голямата от двадесетте традиции е и най-равномерно разпределената: християни живеят на всички обитаеми континенти, докато всяка следваща в списъка има географски център. През 2010 г. Pew Research Center ги брои около 2,2 милиарда, тоест близо всеки трети човек на планетата. Основател в обичайния смисъл няма. Християните не описват Иисус от Назарет като човек, който е измислил учение, а като Божи Син, станал напълно човек, разпнат, умрял и възкръснал.

Учението в едно изречение: Бог е един, разбиран като Троица, човекът е белязан от греха и се нуждае от спасение, а спасението е дар от Божията благодат. Основната книга е Библията: Старият завет, който до голяма степен се споделя с юдаизма, и Новият завет. За най-важна заповед се сочи любовта към Бога и към ближния, а практиката минава през тайнствата, богослужението и празничния кръг. За отвъдното повечето църкви учат за възкресение на мъртвите, съд и вечен живот с Бога, но подробностите се различават между деноминациите.

Тук е първата поправка, която този текст дължи. Кратката формула „вярваш и отиваш в рая, а ако не вярваш, е по-лошо“ е протестантска редакция на въпроса, представяна често като цялото християнство. Католическото и православното учение говорят за спасение, в което участват и тайнствата, и делата, и Божията милост. В тази формула те не се събират.

Клоновете са три семейства и разликите помежду им не са подробности. Католиците се събират около папата в Рим и световна йерархия от епископи, с ударение върху тайнствата, преданието и учителния авторитет на църквата. Православните са организирани в национални и регионални църкви, сред тях българската, и споделят с католиците древната литургия и голяма част от богословието, но не и въпроса за папската власт. Протестантите са семейство църкви от Реформацията през XVI век: лутерани, англикани, баптисти, методисти, петдесятници и други, обединени от авторитета на Писанието и оправданието чрез вяра. Извън трите стоят древноизточните църкви, сред тях арменската апостолическа. Едно име, една книга, различни богослужебни книги.

Втората по големина традиция споделя с християнството повече, отколкото повечето хора допускат: същия Бог, същия Авраам, същата линия пророци. През 2010 г. мюсюлманите са около 1,6 милиарда, малко под всеки четвърти човек на планетата, съсредоточени в Северна Африка, Близкия изток, Южна и Централна Азия, с големи общности в Африка на юг от Сахара, Югоизточна Азия и Европа. „Аллах“ е арабската дума за Бог, същата, която използват и арабските християни, а не име на друго божество. Основател в обичайния смисъл отново няма: ислямът се разбира като последното от послания, изпращани през цялата история, а Мохамед от VII век е последният пророк, не божество.

Учението в едно изречение: Бог е един, милостив и справедлив, и е говорил на човечеството за последен път чрез Мохамед. Коранът се смята за окончателното Божие откровение, рецитира се на арабски и се допълва от хадисите, разкази за думите и делата на Мохамед. Практиката стъпва на пет стълба: изповядване на вярата, молитва пет пъти дневно, милостиня за бедните, пост през месец рамадан и поклонение в Мека за онези, които могат физически и финансово. Вярата във възкресение, съд, рай и ад е централна.

Сунитите са най-големият клон и се опират на съгласието на общността и на класическите правни школи: ханефитска, маликитска, шафиитска и ханбалитска. Шиитите поставят ударение върху водачеството на рода на Пророка, на Али и линията имами, като най-многобройни са дванадесетниците, а по-малки са исмаилитите и зейдитите. Ибадитският ислям стои извън двата клона, а суфизмът е мистичното течение вътре в тях. Иисус присъства и в Корана, като пророк и като роден от Мария, но не като Божи Син. Разликата между двете традиции е в това какъв се смята, че е Иисус, не дали се почита.

Третата по големина традиция е единствената сред първите пет без основател, без една свещена книга и без централна власт, която да казва кое е правилното вярване. През 2010 г. индуистите са около един милиард души, всеки седми на планетата, съсредоточени в Индия и Непал и в диаспора по света. Индуизъм е общо име за много традиции, възникнали в Индийския субконтинент.

Учението в едно изречение тук няма как да се събере. Много индуисти говорят за Брахман като за крайната реалност, а образът, с който традицията си служи, е океанът и вълните: вълните изглеждат различни, водата е една. Дали Вишну, Шива и Деви са лица на тази единна реалност, или са отделни божествени личности, е спор вътре в самия индуизъм. Тук е втората поправка. Отговорът „всички богове са едно“ идва от една конкретна школа, адвайта веданта, а не от всички индуисти.

Според повечето школи личното аз, атман, преминава през много животи. Прераждането се направлява от кармата, а крайната цел е мокша, освобождаване от кръга на преражданията. Търси се чрез знание, преданост и праведно действие. Сред важните текстове са Ведите и Упанишадите, Бхагавадгита, Рамаяна и Махабхарата, а към тях се добавят множество регионални свещени книги. Практиката е домашна и храмова, с празници, поклоннически пътувания и обреди по жизнения път.

Вместо деноминации учените описват течения. Вайшнавизмът е предаността към Вишну и към неговите превъплъщения, сред тях Кришна и Рама. Шайвизмът е съсредоточен около Шива, шактизмът около Богинята в образите на Деви, Дурга и Кали, а школите на веданта, сред които адвайта, вишищадвайта и двайта, са философски традиции с различни възгледи за Брахман и за отношението му към личното аз. Спорът за собствената основа е част от самата традиция.

Четвъртата по големина традиция е единствената сред първите пет, която не поставя в центъра си бог творец. През 2010 г. будистите са близо 500 милиона души, около седем на сто от населението на света, съсредоточени в Източна и Югоизточна Азия. Основателят е известен: Сидхарта Гаутама, Буда, живял през V или IV век преди новата ера.

Учението в едно изречение: страданието има причина, причината може да бъде спряна и има път до това спиране. Четирите благородни истини го разгъват, а сърцевината им е жаждата: искаш нещо и не го получаваш, получаваш го и искаш още. Пътят е осморен: правилно разбиране, правилно намерение, правилно слово, правилно действие, правилен поминък, правилно усилие, правилна внимателност и правилно съсредоточение. Сборниците свещени текстове се различават по школи: палийският канон при теравада, махаянските сутри другаде.

Нирвана е спирането на жаждата и на кръга на преражданията, а не място и не рай. Изкушаващо е да се преразкаже като „преставаш да съществуваш“, но точно това учението отхвърля изрично: повечето школи учат, че онова, което усещаме като свое аз, е променлива съвкупност от процеси, а не постоянна душа, която да бъде унищожена.

Теравада преобладава в Шри Ланка, Тайланд, Мианмар, Лаос и Камбоджа и набляга на монашеската дисциплина и на палийския канон. Махаяна е широкото семейство на Източна Азия, включващо дзен и школата на Чистата земя, с идеала за бодхисатва, който търси пробуждане и за себе си, и за другите. Ваджраяна, известна като тибетски будизъм, добавя тантрически практики и разгърнат обред върху махаянската основа и се среща в Тибет, Монголия, Бутан и части от Хималаите. Будизмът не е само философия: общностите почитат буди и бодхисатви и поддържат храмов живот.

Най-малката от първите пет по брой е коренът, от който тръгват и християнството, и ислямът. През 2010 г. евреите по света са около 14 милиона, 0,2 на сто от населението на планетата, тоест малко над два пъти населението на България, с най-големи общности в Израил и Съединените щати. Числото звучи скромно, докато човек не си спомни какво е преживяла тази общност през последните три хиляди години. Един основател няма: заветът се проследява през фигури като Авраам и Мойсей.

Учението в едно изречение: Бог е един и е сключил завет с народа на Израил, който е в сила и днес. Тората заедно с по-широкия Танах и с равинската литература, най-вече Талмуда, е в центъра. Спазването на мицвот, тоест заповедите, обхваща храна, обред, етика и общностен живот, а най-видимите му знаци са шабат, празници като Пасха и Йом Кипур, обредите по жизнения път и молитвата.

Възгледите за отвъдното и за Месията се различават. Традиционните текстове говорят за възкресение, за бъдещия свят и за месиански век, докато много съвременни евреи наблягат повече на етиката в този живот. Това е реален спор вътре в традицията, не липса на позиция.

Ортодоксалният юдаизъм държи на традиционното тълкуване на закона и практиката. Консервативният, известен и като масорти, търси приемственост с традицията, но допуска историческа наука и известна промяна в закона. Реформисткият набляга на етичните принципи и на личната автономия и често променя обредните изисквания. Съществуват и реконструкционистки юдаизъм, и разнообразни светски еврейски идентичности. Мнозина евреи разбират еврейството едновременно като вяра и като принадлежност към народ и култура, а светските евреи, които не спазват обредите, продължават да се определят като евреи.

Дотук пет традиции: 2,2 милиарда християни, 1,6 милиарда мюсюлмани, около милиард индуисти, близо 500 милиона будисти и 14 милиона евреи. Следващата графа не е религия и точно затова се брои най-трудно.

Шестият ред в този списък е единственият, който не е една религия. Народни или традиционни религии е категория на изследователите, а не самоназвание. През 2010 г. Pew Research Center брои над 400 милиона практикуващи, около шест на сто от света, а в данните от 2025 г. те вече влизат в по-широката графа други религии. Основател, дата на основаване и свещено писание няма: предава се чрез обред и разказ.

Учението в едно изречение: светът е населен с духове и присъствия, а човекът е в отношения с тях, с предците си и с мястото, на което живее. Практиката е обредна и е свързана със земеделието, лечението и общността, а представите за отвъдното се различават от място на място, като почти навсякъде предците продължават да участват в живота на живите.

Вместо клонове тук стоят отделни семейства традиции: африкански традиционни религии, китайска народна религия с почитането на предците и на местните божества, традициите на коренните народи в Америка и аборигенските традиции в Австралия. Числото е трудно по две причини. Много хора съчетават местната традиция с голяма религия и се броят на две места, а самите изследователи предупреждават, че тези традиции не бива да се смятат за една религия. Да ги наречеш примитивни е самата грешка: описанията им говорят за сложни етични системи и разгърнати представи за света.

Петата по големина религия в света се появява по времето, когато в Европа тече Реформацията. Оценките са между 25 и 30 милиона сикхи по данни от 2019 до 2025 г., тоест около четири пъти населението на България. World Population Review събира по държави около 26,4 милиона. Огромното мнозинство живее в индийския щат Пенджаб, но общности има на всеки обитаем континент. Основателят е Гуру Нанак, роден през 1469 г. в Пенджаб, а след него традицията минава през линия от десет гурута.

Учението в едно изречение: Бог е един, без образ и без пол, и се помни чрез истинен живот, служба на другите и равенство между всички хора. В Индия от XVI век, където кастата решава живота на човека още преди раждането му, това е радикално твърдение. Основната книга е Гуру Грант Сахиб, приета за вечен гуру след последния жив гуру. В нея влизат химни както на сикхските гурута, така и на индуистки и мюсюлмански светци.

Посветените сикхи носят петте К: некъсана коса, гребен, стоманена гривна, памучно долно облекло и малък церемониален меч, всеки от които е напомняне за поетия обет. Ежедневната практика е молитва и рецитация от свещената книга, а общностната е пеене на химни в гурдварата. Там действа и лангар, безплатна обща кухня, отворена за всеки, независимо от религия, каста и произход. Целта е мукти, освобождаване от кръга на преражданията чрез единение с Бога, а раят и адът се разбират по-скоро като състояния, отколкото като места.

Клоновете са халса, мнозинството, и по-малките исторически линии нирмала и удаси, към които се добавят намдхари, нанакпантхи и други групи с отделни ударения. Описанието „смес от индуизъм и ислям“ е разпространено и сикхите го отхвърлят: за тях това е самостоятелно откровение, а не съчетание от чужди части.

Най-малката общност в този списък е и онази, чието влияние се обсъжда най-много. Практикуващите зороастрийци са около 200 до 250 хиляди по оценки до 2024 г., тоест колкото един по-голям български град, най-вече в Индия, където се наричат парси, в Иран и в диаспората в Северна Америка и Европа. Проучване на групата GAMAAN в Иран показва между 2,6 и 6,5 милиона души, които се определят като близки до зороастризма. Това не е същото като практикуващи общности. Основателят е пророкът Заратустра, но датировката му се спори: предложенията се движат от около 1700 до около 600 г. преди новата ера и съгласие няма.

Учението в едно изречение: Ахура Мазда е върховният Бог на истината, светът е поле на избор между съзидателния и разрушителния дух, а човекът участва с добри мисли, добри думи и добри дела. Основните текстове са Авеста и особено Гатите, химни, приписвани на самия Заратустра, а по-късните пехлевийски книги разгръщат богословието и представата за края на света.

Практиката минава през храмове с поддържан огън, ежедневни молитви, правила за обредна чистота и празници като Науруз, новата година. Огънят се почита като образ на светлината и истината, не като божество. Според учението след смъртта душата стига до моста Чинват на четвъртия ден, където делата се претеглят, и оттам към рая, ада или междинно състояние за онези, чиито дела са в равновесие. В края на времето спасителна фигура води мъртвите към възкресение и светът се обновява.

Клоновете са по-скоро общности, отколкото догматични школи: парси в Индия и ирански зороастрийци, а в късната античност вътре в традицията се спори за учението за Зурван, времето. Тук е и третата поправка. Хипотезата, че юдаизмът, християнството и ислямът заемат оттук рая, ада, личния съд, възкресението и месианската фигура, е сериозна и има авторитетни защитници, но остава оспорвана. Част от изследователите на Библията посочват и вътрешно развитие на тези представи, а спорът за датировката на Заратустра прави твърдението за първенство несигурно.

Китайският даоизъм е единствената традиция тук, чиито два основни вида дават противоположни отговори на въпроса има ли богове. Оценките за хората, които се самоопределят като даоисти, са около 8 до 12 милиона и са несигурни, защото практиката често върви вътре в китайската народна религия, чиито практикуващи се броят в стотици милиони. Основател в строгия смисъл няма: философският даоизъм е свързан с Лаодзъ, фигура наполовина легендарна, и с Джуандзъ, а религиозният даоизъм се оформя от края на династия Хан нататък, с храмове, духовенство и обреди.

Учението в едно изречение: Дао е пътят на самия свят и човекът живее добре, когато се съгласува с него. Ключовото понятие е у-уей: разчиташ течението, вместо да гребеш срещу него. Основните текстове на философския даоизъм са Дао дъ дзин и Джуандзъ, а религиозният даоизъм има свой обширен канон, Даодзан, с книги за обреда, медитацията и божествата.

Тук е четвъртата поправка, и тя е голяма. Разпространеното твърдение, че даоизмът няма богове и няма поклонение, важи само за философския даоизъм. Религиозният даоизъм има пантеон начело с Трите чисти и Нефритения император, храмове, ръкоположено духовенство, приношения, обреди за лечение, защита и прогонване на злото, талисмани, медитация, дихателни практики и вътрешна алхимия. Целта също се разминава: философският даоизъм говори за приемане на естествения кръговрат на живота и смъртта, а религиозният търси дълголетие, безсмъртие и състоянието на сиен, безсмъртен.

Клоновете са историческите школи Небесни учители, Шандин, Лингбао и по-късната Цюандзен, а в днешен Китай и Тайван даоизмът е организиран чрез храмови сдружения, свързани с тези линии. Едно име, две различни религиозни реалности.

Съседната на даоизма китайска традиция е и единствената в този списък, за която надеждно число последователи не съществува. Част от статистиките я слагат вътре в китайската народна религия и говорят за десетки и стотици милиони повлияни хора, а участващите в конфуциански храмови обреди и сдружения са далеч по-малко. Учените затова я описват като нравствена и философска рамка на Източна Азия, а не като религия с членство, и това е единственото място в целия текст, което остава без число. Основателят е Конфуций, живял между 551 и 479 г. преди новата ера, а традицията се доизгражда от Менцзъ, Сюндзъ и от неоконфуцианците на епохата Сун, сред тях Джу Си и Ван Янмин.

Учението в едно изречение: обществото се държи от добродетелта на всеки в мястото, което заема. Тук е петата поправка, и тя е двойна. Първо, отношенията в конфуцианството не се изчерпват с йерархия, а са взаимни: родителят дължи на детето толкова, колкото детето на родителя, владетелят на поданика толкова, колкото поданикът на владетеля, а в центъра стои жен, човечността към другия, заедно с и, правотата, и джъ, мъдростта. Второ, твърдението, че конфуцианството няма обреди, е погрешно: ли, обредната уместност, е сърцевината на учението, а обредите към предците, с поменални плочки и приношения, са негов отличителен белег. Векове наред в конфуциански форми са се извършвали и държавните обреди.

Основните текстове са Беседите на Конфуций, Менцзъ, Великото учение, Учението за средата и Петте класики, сред които Книга на песните, Книга на документите и Книга на обредите, векове наред основа на образованието и на държавните изпити. За отвъдното класическото конфуцианство мълчи почти изцяло и насочва вниманието към задълженията в този живот. Клоновете са класическо конфуцианство, неоконфуцианство от епохата Сун нататък и съвременното ново конфуцианство, а на места съществуват и храмови култове към самия Конфуций. Учение без задължителен бог, но не и без обред.

По брой джайнистите са съизмерими с населението на България: между 4 и 6 милиона по данни от 2020 до 2022 г., почти всички в Индия. Влиянието им върху индийската култура, философия и етика е много по-голямо от дела им. Един основател няма: традицията говори за двадесет и четирима тиртханкари, а самата дума буквално значи правещи брод през реката. Последният от тях, Махавира от VI век преди новата ера, се разбира като възобновител на вечно учение, а не като негов създател.

Учението в едно изречение: всяка душа е по природа чиста и може да се освободи, а пътят е ненасилие, истинност, невземане на чуждото, въздържание и непритежание, съчетани с правилна вяра, правилно знание и правилно поведение. Кармата тук се разбира по особен начин, като фина материя, която полепва по душата. Целта е тази материя да спре да се натрупва и да бъде отхвърлена. Каноните се различават по клонове: Саткхандагама и ранните коментари при дигамбарите, агамите, сред тях Уттарадхяяна сутра, при шветамбарите.

На практика това означава строго вегетарианство като изходна точка, а за монасите и монахините грижа да не бъде наранено дори дребно същество: платнена маска на устата, метене на земята пред стъпката, отказ от кореноплодни, защото при вадене от почвата загиват организми. Към тях се добавят медитация, изучаване на текстове, продължителни пости и почит към образите на тиртханкарите, разбирана като уважение, а не като поклонение пред бог творец. Целта е мокша, при която освободената душа достига върха на света и остава там всезнаеща, блажена и без тяло.

Клоновете са два основни. При дигамбара монасите ходят без дрехи и се учи, че жената първо се преражда като мъж. При шветамбара монасите носят бяло, по този въпрос се учи друго и се признава различен канон. Вътре в шветамбара стоят муртипуджак, стханакваси и терапантх, различаващи се главно по отношението към изображенията и храмовете. Ако всеки живот е свещен, половинчатото прилагане на правилото е компромис, а джайнистите са онези, които не правят този компромис.

Японската традиция е единствената тук, чието число зависи изцяло от това какъв въпрос задавате. World Religion Database, цитирана от Pew Research Center през 2015 г., брои близо 3 милиона самоопределили се шинтоисти, а други сравнителни класации дават около 5 милиона. Японските официални данни, цитирани в доклад на Държавния департамент на САЩ за 2020 г., отчитат 88,9 милиона последователи, тоест 48,6 на сто от населението на Япония. Разликата не е грешка, а различен въпрос: единият брои принадлежност, другият участие в обреди. Основател и свещено писание няма.

Учението в едно изречение: светът е пълен с ками, присъствия в планини, реки, дървета, бури, предци и някои предмети, и отношението с тях се поддържа чрез чистота, приношение и уважение. Вместо канон стоят ранните хроники Коджики и Нихон шоки от VIII век, в които се разказва за божества като Аматерасу, и по-късните обредни сборници. Шинто набляга повече на правилно извършения обред, отколкото на изповядването на догмат.

Практиката е посещение на светилище с приношение, поклон и пляскане с ръце, сезонни празници матсури около земеделския цикъл и общностния живот, обреди за пречистване и обреди по жизнения път. За отвъдното шинто няма разгърнато учение, а погребалните представи в Япония са оформени най-вече от будизма, като много хора участват и в двете традиции без противоречие.

Клоновете са храмовото шинто, основната форма, сектантското шинто от XIX век, сред което е и тенрикьо по-долу, и народното шинто по домовете. Държавното шинто, съществувало като политическа институция, отпада след 1945 г. Малките светилища в Япония са навсякъде: в подлези на метростанции, върху покриви на офис сгради, скрити в горите. Те не са забележителности, а действащи места за поклонение.

Дотук единадесет традиции. Осемте, които следват, са възникнали през последните двеста години, имат известни основатели и точни дати, и точно затова за тях се говори най-небрежно.

Първата от новите традиции е и единствената тук, чието основно твърдение е за останалите деветнадесет. Оценките са между 4 и 8 милиона бахаи в началото на 2020-те години, като най-често се цитира числото 8 милиона. Основателят е Бахаула, обявил мисията си през 1863 г. в Персия, а самата вяра израства от по-ранното бабитско движение.

Учението в едно изречение: Бог е един, човечеството е едно и големите религии са последователни послания от същия Бог през различни епохи. Авраам, Кришна, Заратустра, Буда, Иисус и Мохамед се разбират като пратеници на един и същ източник, а Бахаула е последният от тях. Оттам следват и обществените принципи: равенство между мъжете и жените, съгласие между науката и религията и отхвърляне на всяко предубеждение. Основните текстове са писанията на Бахаула, сред тях Китаб-и-Акдас и Китаб-и-Икан, заедно с текстовете на Баб и с тълкуванията на Абдул-Баха и Шоги Ефенди.

Практиката включва ежедневна задължителна молитва, деветнадесетдневен пост веднъж годишно, редовно общностно събиране за молитва и обсъждане, служба в полза на другите и въздържание от алкохол и наркотици. Духовенство няма, а общността се управлява от избирани съвети. Отвъдното се разбира като вечно израстване на душата към Бога, а раят и адът като близост или отдалеченост от него, не като места. Общността е силно единна около Световния дом на справедливостта в Хайфа и не признава по-малките отделили се групи. Бахаите са преследвани в Иран от самото начало на вярата си, и това е част от историята ѝ, не подробност.

Втората от новите традиции е единствената, възникнала директно от опита на робството и колонизацията. Оценките са между 700 хиляди и един милион растафариани по света и са трудни за проверка заради свободната организация на движението и заради хората, които се определят културно, но не религиозно. Един основател няма: движението се появява в Ямайка през 30-те години на XX век след коронацията на етиопския император Хайле Селасие I през 1930 г., а сред ранните му водачи са Ленард Хауъл, Джоузеф Хиберт и Арчибалд Дънкли.

Учението в едно изречение: Бог, наричан Джа, е един и присъства във всеки човек, а много растафариани разбират Хайле Селасие I като земно проявление на Джа. Африка е Сион, обещаната земя, а Вавилон е името на потисническия ред, от който трябва да се излезе. Отделно свещено писание няма: движението чете Библията през собственото си тълкуване, а различните домове наблягат на различни книги.

Практиката включва сесии на разсъждение, на които общността разговаря върху Писанието и живота. Храната е итал: естествена и предимно вегетарианска, без промишлени добавки. Дреди носят мнозина, но не всички, а обредна употреба на канабис има в част от групите, също не навсякъде. Ударението е върху освобождението в този свят, край на Вавилон и завръщане в Сион, буквално или духовно, а не върху разгърнато учение за отвъдното. Клоновете се наричат домове и трите основни са Ниабинги, Бобо Ашанти и Дванадесетте племена на Израил. От парчетата на разкъсана диаспора растафарианството изгражда религия от съпротива, идентичност и божественост.

Третата от новите традиции е единствената, която прибавя книга към християнската Библия. Членовете ѝ са около 16 до 17 милиона в началото на 2020-те години по църковни и независими данни. Основателят е Джозеф Смит, който организира църквата през 1830 г. в Съединените щати.

Учението в едно изречение: първоначалната християнска църква е възстановена чрез съвременно откровение и продължава да получава такова чрез живи пророци. Освен Библията за свещени се приемат Книгата на Мормон, Учение и завети и Скъпоценен бисер. Практиката включва седмични богослужения, служение от миряни без платено духовенство, мисионерство, семеен религиозен живот, храмови обреди, сред тях вечният брак, и въздържание от алкохол и тютюн.

За отвъдното се учи за няколко степени на слава и за въздигане, вечен живот в Божието присъствие. Тук е шестата поправка. Разпространеното твърдение, че достойните получават собствени планети, се отхвърля от самата църква: в свой официален текст тя описва тази представа като карикатура, наложена от медиите. Въздигането се обяснява като споделяне на Божиите свойства, знание, любов и съзидателна сила, във вечен семеен живот. Критиците тълкуват съзидателната роля по-буквално и се позовават на по-стари изказвания на църковни водачи, но днешното официално учение не я формулира като лична планета.

Другите групи от същото движение, сред тях Общността на Христос и различни фундаменталистки църкви, са отделни деноминации, а не вътрешни клонове. Тази църква все още пише собственото си писание, и това я отличава от почти всичко останало тук.

Четвъртата от новите традиции е християнска по произход, но отхвърля учението за Троицата. Активните ѝ членове са около 8,5 до 9 милиона в началото на 2020-те години по собствените ѝ публични отчети, а на събранията присъстват и повече хора. Началото е в библейски кръжоци, водени от Чарлс Тейз Ръсел в края на XIX век, а името се приема през 30-те години на XX век.

Учението в едно изречение: Божието име е Йехова, Христовото царство скоро ще замени човешкото управление, а Иисус е първото Божие творение, чрез което е направено всичко останало. Основната книга е Библията, най-често в превода Нов свят, а изданията Стражева кула и Пробудете се се смятат за авторитетно тълкуване, но не за писание. Практиката включва събрания в Зали на царството, проповядване по домовете, отказ от кръвопреливане, от военна служба и от участие в политиката, както и отказ да се отбелязват рождени дни, Коледа и празници, които общността свързва с езически произход.

За отвъдното учението е следното: 144 000 души отиват на небето, за да управляват с Христос, а много по-голямото множество живее вечно на обновена земя. Числото е взето от Откровението. Вечен съзнателен ад не се учи, а осъдените се смятат за унищожени. Тук е седмата поправка. Разпространеното „всички извън вярата ще бъдат унищожени“ е формулировка на критиците. Официалното учение говори за онези, които са преценени като зли и упорити в непослушанието спрямо Бог, и оставя самата преценка на него, а не на принадлежността към организацията. Вътрешни деноминации няма: организацията е силно централизирана около Ръководното тяло, а по-стари групи библейски изследователи стоят извън нея.

Петата от новите традиции е европейска по произход и латиноамериканска по разпространение. Преброяването в Бразилия отчита 3,8 милиона спиритисти през 2010 г., около 2 на сто от населението, и отново около 3,8 милиона през 2022 г., вече 1,8 на сто. Спиритистките и част от академичните източници смятат, че официалната бройка подценява явлението: мнозина посещават центровете, без да записват спиритизъм като своя религия. Те говорят за около 4 милиона следовници и до 18 милиона симпатизанти. Основателят е французинът Алън Кардек, който издава Книга на духовете през 1857 г.

Учението в едно изречение: духовете са безсмъртни, прераждат се многократно и напредват нравствено и умствено през тези животи. Основните текстове са петте кодифициращи книги на Кардек, сред тях Книга на духовете, Книга на медиумите и Евангелието според спиритизма. Практиката минава през учебни групи, строго уредени сеанси за общуване с духове и спиритистки центрове, които често вършат и социална работа.

Според учението вечен и неизменен ад няма: страданието се разбира като поправително и свързано с нравствени причини, а посоката е постепенно приближаване към Бога през много животи. Кардецисткият спиритизъм е кодифицираната форма, а границата му с афробразилски традиции като умбанда се спори между изследователите. Спиритистите отхвърлят описанието „култ към мъртвите“ и наричат учението си нравствено възпитание, милосърдие и подредена доктрина.

Шестата от новите традиции е единствената, която обявява съчетаването на другите за свой съзнателен принцип. Оценките са между 2 и 6 милиона каодаисти, най-вече във Виетнам и в диаспората. Началото е в 20-те години на XX век с виденията на Нго Ван Тиеу и с организационната работа на Ле Ван Чунг, а за официална година се приема 1926 г., когато е обявена конституцията на религията.

Учението в едно изречение: върховното божество Као Дай дава на човечеството трето и последно опрощение, а будизмът, даоизмът, конфуцианството, християнството и спиритизмът са части от един и същ замисъл. Свещените текстове са сборници от послания, получени чрез сеанси, сред тях Тхан Нгон Хиеп Туйен, заедно с конституцията и богослужебните книги. Практиката включва храмове с многоетажна архитектура и знака на окото, ежедневни служби с песнопение и приношения, духовенство с йерархични степени, вегетарианство, пълно или частично, и благотворителност. За отвъдното се учи за прераждане и за постепенно издигане към единение с Бога.

Клоновете са Светият престол в Тай Нин, най-голямата и най-известна организация, и по-малки регионални и реформаторски общности във Виетнам и в чужбина. Тук е осмата поправка. Обикновено се изброява списък от западни имена, все едно всички са еднакво почитани. Сред явно почитаните фигури са Виктор Юго, Сун Ятсен и виетнамският учен Нгуен Бинь Кхием. Шекспир и Пастьор се появяват в описанията като духове, за които се твърди, че са предали послания на сеанси, а мястото на Чърчил се спори между изследователите. Самите каодаисти отхвърлят описанието „еклектична смес“ и настояват, че става дума за подредена система със собствено богословие и йерархия.

Седмата от новите традиции е японска и е сред малкото големи религии с основателка. Последователите са около 1,5 до 2 милиона, най-вече в Япония. Основателката е Накаяма Мики, наричана от последователите Оясама. За начало се приема 1838 г., когато тя започва да предава учението, което ѝ се открива, и прави това близо петдесет години.

Учението в едно изречение: Бог Родителят е създал хората, за да живеят радостен живот, а тялото е взето назаем и само умът принадлежи на човека. От това следва и обяснението за страданието: то се натрупва в ума като прах, тоест лоши мисли и навици. Прахът се измита чрез молитва, служба и обред, а с това идва и оздравяването. Основните текстове са Офудесаки, Микагура-ута и Осашизу.

Практиката е обредната служба, взаимопомощта, спокойното приемане на трудното и поклонението в град Тенри, където се намира централното място на общността. Крайната цел е спасение за цялото човечество чрез правилно извършена служба около определен стълб на това място, а представите за прераждане присъстват, без да са в центъра. Вътрешни деноминации няма, организацията е централизирана, а самата общност настоява, че не е шинтоистка секта, макар исторически да е свързана с шинто.

Последната от новите традиции е и най-новата в целия списък. Числата се оспорват най-силно: църквата съобщава за стотици хиляди и повече последователи, а независими изследователи оценяват активните участници на десетки хиляди до около двеста хиляди, тоест предпазливият диапазон е между 50 и 500 хиляди. Основателят е Л. Рон Хъбард, чиято книга Дианетика излиза през 1950 г., а църквата е учредена през 1954 г.

Учението в едно изречение: човекът по същност е тетан, безсмъртно духовно същество, чиито способности са затиснати от следите на болезнен опит. Единен свещен текст няма: авторитетни са книгите, лекциите и указанията на Хъбард. Практиката е одитинг, платени сесии с обучен одитор и уред, наречен е-метър, както и курсове в местните организации, а напредъкът минава през последователни степени. За отвъдното се говори за безброй минали и бъдещи животи и за все по-голяма духовна свобода, без рай и ад.

Организационно съществува Църквата на сциентологията, а извън нея работят независими групи, които тя не признава. Тук е деветата и последна поправка. Разказът за галактическия владетел Ксену, който се цитира като сциентологично вярване, произхожда от материалите за напредналите нива и става публичен чрез съдебни дела и изтекли документи, а не чрез издания на църквата. Тя пази тези нива поверителни и не ги представя публично. Затова точното приписване е „документи, приобщени към съдебни производства“, а не „сциентолозите вярват“.

Двадесетте традиции пропускат третата по големина графа на света, след християните и мюсюлманите. В нея влизат атеисти, агностици и хора, които вярват в Бог или във висша сила, но не се определят с никоя организирана религия. Категорията мери принадлежност, не вяра. Много от тези хора медитират, спазват обреди и следват морални правила, а отношението им към религията се простира от подчертано светско до спокойно съчувствено.

Между 2010 и 2020 г. броят им нараства с около 270 милиона и достига 1,9 милиарда души. За 2020 г. те са 24,2 на сто от световното население и са третата по големина група след християните и мюсюлманите. Най-високи дялове има в Източна Азия, най-вече в Китай, в Западна Европа и в части от Северна Америка, а най-ниски в Африка на юг от Сахара и в Близкия изток.

Има и обрат: в световен мащаб делът им се очаква да намалее до около 13 на сто към 2050 г., макар в западните страни да продължава да расте. Причината е демографска, а не идейна. По същите проекции ислямът е най-бързо растящата голяма религиозна група, защото мюсюлманите са по-млади средно и имат по-висока раждаемост. До 2050 г. се очаква около шестима от всеки десет души по света да са християни, 31 на сто, или мюсюлмани, 30 на сто. Самите автори описват проекциите като демографска сметка, не като предсказание за вяра.

През двадесетте описания минават три постоянни неща. Първото е твърдение за произхода: откъде идва светът и откъде идва човекът, независимо дали отговорът е творение, вечен кръговрат или поле на избор между два духа. Второто е нравствен ред, в който действието има последица, наречена карма, съд, натрупан прах в ума или Божия милост. Третото е посока: рай, мокша, нирвана, обновена земя, единение с Бога или радостен живот тук и сега.

Към тях се добавят три практични повторения. Всяка традиция има общност, която се събира редовно, било в църква, джамия, храм, синагога, гурдвара или светилище. Всяка има обред за раждането, брака и смъртта. И всяка има разкази, чрез които предава себе си, дори когато няма книга.

Тук е моментът да се внимава. Общите теми не значат, че традициите казват едно и също с различни думи, нито че разликите са козметични. Те отговарят на сходни човешки въпроси за страданието и смисъла, но дават отговори, част от които взаимно се изключват: не може едновременно да има един живот и безброй прераждания, нито Мохамед да е последният пророк и Бахаула да е след него. Сравнението с езиците стига дотук и спира: два езика могат да опишат един и същ свят, докато две традиции могат да твърдят несъвместими неща за него.

Преброяването към 7 септември 2021 г. отчита 6 519 789 души в България. Въпросът за вероизповеданието беше незадължителен и точно това прави числата по-интересни, отколкото изглеждат.

Източно православните са 4 091 780 души, тоест 62,76 на сто от цялото население. Мюсюлманите са 638 708, или 9,80 на сто. Протестантите са 69 852 (1,08 на сто), католиците 38 709 (0,59 на сто), арменските апостолици около 5 001, а други християнски деноминации посочват 13 927 души. Евреите са 1 736. Друга религия посочват 6 451 души. Отделно 305 102 души отговарят, че нямат религия, 259 235 не могат да посочат религия, а 472 606 не желаят да отговорят.

Едно и също преброяване дава два верни, но различни процента. Спрямо цялото население християните от всички деноминации са около 64 на сто. Спрямо онези, чиито отговори са отчетени, тоест 5 903 108 души, християните са 4 219 270, или 71,5 на сто. Затова в различни публикации ще срещнете и близо 72 на сто християни, и под 65 на сто. Различна е базата, не данните.

Мюсюлманите в България са предимно сунити, с малко шиитско присъствие, а ислямът е по тези земи от османския период. Общността не е една етническа група: тя включва българските турци, помаците, част от ромите и татарите. Около помаците има най-много объркване. Те не са отделна религия, а мюсюлмани, чийто майчин език е българският. Географски общността е свързана най-вече с части от Североизточна България и с Родопите, докато православната принадлежност е разпределена по цялата страна.

Между двете последни преброявания се вижда и още нещо. През 2011 г. населението е 7 364 560 души, а православните са 4 374 135, тоест 59,39 на сто. През 2021 г. те са с около 282 хиляди по-малко на брой, но делът им е по-висок: 62,76 на сто. Двете неща са верни едновременно, защото населението намалява по-бързо от броя на православните.

Сравнението с останалата част от Европа изисква повече внимание, отколкото обикновено му се отделя. Изследователската литература описва България като страна с високо равнище на формална принадлежност, най-вече към православието, но с по-ниско посещение на служби, отколкото числата подсказват. Спрямо силно светските общества в северозападна Европа тук се декларира повече религия. Класирането обаче зависи изцяло от това какво мери изследването: вяра, принадлежност или ходене на църква.

От този текст остават няколко практични неща. Когато чуете за сунити и шиити, вече знаете, че разликата тръгва от въпроса за водачеството след Пророка, а не от два различни бога. Когато съседка от родопско село се определи като помакиня, знаете, че говори за мюсюлманка с български майчин език, а не за трета религия. Когато колега откаже да празнува рожден ден или да приеме кръвопреливане, знаете къде да търсите обяснението, вместо да го приемете лично.

Има и един навик, който върши работа далеч извън темата. Следващия път, когато видите заглавие с процент, първият въпрос е кой е знаменателят. Дали в България християните са 71,5 или 64 на сто зависи само от това дали броим отчетените отговори, или всички жители. Числата отдолу са едни и същи.

Нищо от изброеното не решава кой е прав. Такъв беше и уговорът в началото. Но има разлика между това да не знаеш нищо и това да знаеш какво точно твърдят двадесет традиции, и тя се усеща в най-обикновения разговор.