Оле Касов взе назаем рикша заради един 97-годишен непознат. Днес 3600 клуба в 41 държави правят същото

Оле Касов, тогава на 47 години, всеки ден минаваше с колело покрай един дом за възрастни хора в Копенхаген на път за работа. Всеки ден виждаше един и същ мъж да седи отпред на пейката. Не се случваше нищо. Мъжът седеше, Касов подминаваше.

Мъжът се казваше Торкил Тим и беше на 97 години. Бил е кралски гвардеец и предприемач, копенхагенец, който осем десетилетия е обикалял града си с велосипед. Точно това Касов не знаеше, докато не спря да го попита.

Касов познаваше този вид смаляване отблизо. Баща му боледуваше от множествена склероза и с годините се затваряше все повече. „Възрастните хора влизат в дом и светът им става все по-малък и по-малък, докато не останат просто да седят между четири стени“, казва той.

Проблемът не е, че тези хора не могат да излизат. Могат, ако някой ги изведе. Проблемът е, че за да изведеш човек с бастун или количка, ти трябва време, търпение и превозно средство, а обикновено имаш най-много едно от трите. Затова разходката винаги се отлага за следващата седмица, и така десет години.

През август 2012 г. Касов взе назаем рикша от познат, отиде в дома и попита дали Торкил би искал да се повози. Торкил се съгласи веднага.

Маршрутът мина покрай казармата „Розенборг“. Там, седемдесет и шест години по-рано, Торкил Тим е стоял на пост като кралски гвардеец.

Оттам нататък цялото движение стъпва на едно откритие: това не е разходка, а връщане. Хората не искат да видят нещо ново, искат да видят своето.

Формата на превозното средство върши половината работа. Рикшата е триколесно колело с електрическо подпомагане, при което пътникът седи отпред, а колоездачът кара отзад. Това звучи като подробност, но обръща две неща наведнъж.

Първо, гледката е чиста. Никой не седи пред теб и нищо не те прегражда: не си возен отзад, а си най-отпред. Второ, човекът зад теб е достатъчно близо, за да си говорите, без да се обръщате един към друг. В кола разговорът минава през огледалото. Тук минава през рамото.

Скоростта също е избрана нарочно. Едно от петте правила на движението се нарича бавност: рикшата се кара бавно, за да има време човекът да разпознае улицата, да посочи къщата, в която е живял, и да разкаже. Останалите четири са щедрост, разказване на истории, отношения и „без възраст“.

След първите разходки Касов потърси Дорте Педерсен, консултант в общината на Копенхаген. Двамата купиха пет рикши, събраха доброволци и изведоха десет души от домове за възрастни. На следващия ден, само от уста на уста, се записаха тридесет нови доброволци.

Днес движението Cycling Without Age, „Колоездене без възраст“, наброява над 3600 клуба в 41 държави с около 50 000 доброволци. Всеки клуб е местен и сам си намира парите: една рикша струва между 10 000 и 15 000 долара.

През 2020 г. Райън Грей и Алън Гоу от университета Хериът-Уат в Единбург измериха ефекта от едно возене. В изследването участваха 49 души на възраст между 67 и 100 години, средно 84-годишни, живеещи в домове или в защитени жилища. Тридесет и петима попълниха всички въпросници.

Методът беше прост. Всеки участник попълваше две утвърдени скали за настроение и благополучие непосредствено преди возене и веднага след него. За сравнение попълваше същото и в ден без возене.

В дните без возене резултатът стоеше на място: 49,2 преди и 49,1 след. В дните с возене се качваше от 52,2 на 56,3. Скалата за приятност на преживяването се движеше по същия начин: от 25,5 на 29,3 при возене, а без возене не помръдваше. Изследването е публикувано в списание Gerontology and Geriatric Medicine на 26 юли 2020 г.

Авторите сами изброяват границите на находката си. Извадката е малка. Измерен е непосредственият ефект, не трайният, тоест не се знае колко време трае той. И не може да се раздели кое точно помага: срещата с човек, излизането навън или самото движение.

Преглед на литературата, публикуван през ноември 2025 г. в Journal of Biosocial Science, стига до по-остър извод: липсват мащабни рецензирани изследвания върху този вид програми. Малките проучвания от Великобритания, САЩ, Дания и Австралия отчитат подобрение в настроението и в социалната ангажираност. Авторите обаче предупреждават, че без по-големи извадки и по-дълго проследяване трудно се стига до устойчиво финансиране и до признаване в политиките.

Измереното засега е малко: половин час на предната седалка вдига настроението на човек на 84 години веднага след возенето. Останалото е разказът на 50 000 доброволци. Той е много, но е друг вид свидетелство.