Microsoft записа 4,8 терабайта в стъкло, което пази данните 10 000 години

На 18 февруари 2026 г. в списание Nature излезе статия със заглавие „Лазерен запис в стъкло за плътно, бързо и ефективно архивно съхранение на данни“. Зад нея стои Microsoft Research и десетилетие работа по проект, наречен Silica. Числото, което се запомня: 4,8 терабайта, записани в 301 слоя вътре в парче стъкло със страна 120 мм и дебелина 2 мм.

Тоест колкото подложка за чаша, дебела два милиметра, с повече данни от диска на повечето лаптопи.

Но капацитетът не е новината. Новината е в другия край на статията: ускорени тестове за стареене подсказват, че данните в боросиликатно стъкло се запазват над 10 000 години. За сравнение, магнитната лента, стандартът за дългосрочен архив днес, издържа около 30 години.

Нищо в стъклото не се разпада. Затова не се налага записът да се преписва на всеки трийсет години, а точно преписването е истинската цена на всеки архив.

Как се пише в стъкло

Лазерът е фемтосекунден: изстрелва импулси, толкова къси, че светлината едва изминава микрони, докато импулсът трае. Фокусиран в точка вътре в стъклото, такъв импулс променя стъклото точно там и никъде другаде. Променената точка се нарича воксел и е около половин микрометър, а вокселите са раздалечени на около 6 микрометъра. Лазерът подрежда 301 слоя от тях един над друг вътре в двата милиметра дебелина.

Разликата с обичайните носители е като между гравюра и бележка с молив. Записът не е електрически заряд, който изтича, нито магнитна ориентация, която се размива. Той е промяна в самото стъкло.

Четенето е снимане. Автоматизиран микроскоп фотографира вокселите, а модели с машинно обучение разчитат записа и компенсират случайните грешки и оптичните смущения между съседни воксели.

Същинският напредък в статията от 2026 г. не е нито капацитетът, нито дълголетието. Той е в материала. Досега такъв запис изискваше скъпо кварцово стъкло. Новият подход, наречен фазов воксел, променя пречупването на светлината еднакво във всички посоки и му стига един-единствен лазерен импулс. Затова работи и в обикновено боросиликатно стъкло, същото като на вратите на фурните и на кухненските съдове, а четецът вече се нуждае от една камера вместо от три или четири.

Защо архивът изобщо е проблем

Един архив не се записва веднъж. Той се преписва вечно. Понеже лентите и дисковете имат ограничен живот, някой на всеки няколко десетилетия трябва да прехвърли всичко на нов носител. Архивът оцелява точно дотогава, докогато има кой да плаща и да помни, че трябва да го направи. Прекъсне ли се веригата за едно поколение, съдържанието изчезва без никой да го е трил.

Числата за скоростта в статията показват и къде е границата. Записът върви с 25,6 мегабита в секунда на лъч и харчи 10,1 наноджаула на бит. При тази скорост запълването на едно такова стъкло с един лъч би отнело около две седмици, затова екипът пише с много лъчове едновременно. Самите автори отбелязват, че спирачката е честотата на лазера, не стъклото.

Какво още не знаем

Първо и най-важно: това не е продукт. В същия ден, в който излезе статията, Microsoft заяви, че „изследователската фаза вече е приключила“, че добавя работата към публикуваните си трудове, за да могат други да стъпят на нея, и не съобщи нито продукт, нито срокове. Ричард Блак от Microsoft казва пред IEEE Spectrum направо: „Това не е заместител на всекидневното съхранение като твърди дискове или SSD“. Цената на фемтосекундните лазери остава пречка пред мащабирането.

Второ, 10 000 години не са изчакани, а изчислени. Числото идва от ускорено стареене: стъклото се нагрява силно, за да се симулира дълго време, и от резултата се извежда прогноза. Авторите го формулират точно така, като нещо, което тестовете подсказват. Това е добра оценка, но си остава оценка.

И трето, остава въпросът, на който технологията не отговаря. Стъклото може да издържи десет хилядолетия. Ще има ли след десет хилядолетия кой да знае, че това е носител, и как се чете от него, е въпрос към нас, не към стъклото.